Сънен мокро прозорец премигва,

Навън тихо някой е плакал в нощта.

Свит е чадъра за двама ни в мисъл

за последния допир на твойта ръка.

Ризата празни думи крие в ръкавите,

аромата на друга още в яката се вие.

Събирам минути от сън да изплакна,

и под душа студен почти ги загубвам.

Едно момиче маргаритка ми бе дало

В листенцата й отговор да търся, но

сред поле маргаритки, казващи: „Да!”

опиянен, забравих какъв бе въпроса ...

Палто на закачалка обесено от зима

в коридора всяка сутрин премълчава,

но притиска ме мостчето на влюбени,

където клетвено с тебе се вричахме...  

Летен дъжд подгони всички под стрехи,

мостчето прегърна ме нежно със спомен.

До кости намокрен, събудих се най-после ...

Въпрос, важният въпрос сам си поставям.